Историята започна вчера, когато баща ми ми писа, че се е скапал фотоапарата (Canon A610) и единственото, което прави при пускане (в режим снимане) е да изкара обектива, да го прибере и на черен фон да изведе
Error E16
Разтърсих се в интернет и повечето информация гласеше, че проблема е неизвестен и не се случва рядко, да се прател апарата в Canon и те ще го сменят.
Има дни … има и Дни …
Вчера беше един от тези вторите дни. Всичко през дена беше ОК, до 00:54, когато TweetDeck-a изписка за нов туит. Погледнах и какво да видя – “Micheal Jackson dead!? Does not compute. Really.”. Не съм фен на Джексън и на музиката му, но нещо в мен прещрака и се зарових в Google news. За минути ми се наложи да изчета 30-40 статии, за да съм сигурен, че наистина става дума за смъртта му, за жалост около 03:00 слуховете се потвърдиха….
Покрай това ровичкане в очите ми се заби като гаден пирон и новината за смъртта на Фара Фосет, при което вече бях шах с пешката. Почнах да се чудя какво по дяволите става днес (вчера) и какъв ден е. Отново за жалост не можах да си отговоря на тия въпроси…
В такива моменти направо ми идва да кажа… то какво да ми идва направо ще си го кажа:
БАСИ!
R.I.P.
Уааааа…. радвам се като малко дете 
Вече се обзаведох с последната версия на iPhone OS, а именно дългоочакваната версия 3.0.
На пръв поглед е голяма заигравка, докато се разучат новите (естествено полезните неща) в новия фирм. Ето някои, които аз лично намирам полезни:
. SMS, e-mail, notes – всичко в лендскейп … ААААААААААА (радостни викове)За други не се сещам в момента, но обещавам да допълня списъка, след като открия нови полезни неща в новия фирм.
Ако по някой път, незнайно откъде, ви се ‘накъсват’ бордърите на някакъв елемент в ИЕ6,7, пробвайте да сложите background на елемента и има голям шанс да мине номера.
Днес ходих да гледам Star Trek и мога да възкликна само: “Е нема такъв филм!”
Много му се израдвах и препоръчвам да се гледа, задължително хубаво качество или на кино
Пичовете в Google са яко изтрещяли
http://googleblog.blogspot.com/2009/04/will-it-lens.html
Какви ли не абсурди наблюдавам в тая пуста София и направо ми се реве.
Днес за пореден път станах свидетел на това, какво означава да си като сардина в консерва. Бях на изпит в БАН на 4-ти километър и след изпита тръгнах към Студентски с идеята, че е някъде около 3 и няма да е голяма блъсканица в 280. Взех си билетче, че все още ме мързи да ида да си извадя карта, пък и бюрото на СКГТ в Овча купел (колко е официално не знам) не издава карти със студентско намаление и зачаках. След няколко минути – хоп – на хоризонта се задава оранжевото спасение, хванах си раницата смело в ръка, като мафиот курфарче с милион долара и се наредих да се кача. Докато прииждаше ми се стори, че е полу-празен, но като спря пред мене и се отвори вратата направо изтръпнах.
Точно като във филм на ужасите с отварянето на вратата отвътре се постеля една гъъъста гъъъъста мъгла, а отвътре те стрелкат червените очички на бесни и нагъцкани бабки и старци – точно като във филм на ужасите ви казвам …
Престрашавам се и се качвам … прилагам малко сила върху околните и се намествам в някакво малко местенце, за което и китаеца от Бандата на Оушън би ми завидял. Рейса тръгна с мъка, скърцане, пъшкане, псуване, но тръгна. В тоя момент видях нещо поразително – вдишват хората от рейса – ‘акордеона’ по средата се дръпва навътре, издишват – издува се … (образно казано де тез рейосве не са чак толкова качествени все пак). Това беше и причината да реша да сляза след 2 спирки – направо не се живееше вътре …
Та слязох …. и хайде ще чакам нещо по-празничко и просторно … маршрутка примерно … стоя си на спирката и чакам, чакам, чакам … и няма и няма и няма … нито рейс, нито маршрутка, нито нищо. Продължавам да стоя, вече 20 минути стоя и чакам, плейлиста ми се завърта и почва отначало, почвам да се чудя да не би да е станало нещо, чудя се защо нямам радио на iphone-a … след 5 минути тамън почнах да си търся някакво радио онлайн, за да разбера да не е станала някаква поразия по центъра и хоп кацна маршрутка и дим да ме няма…
Та от днешния ден мога да си направя следните изводи:
Преди писах относно това, че вече се помещавам на DreamHost.
След известно ползване вече имам известни впечатления:
)Единствения минус, който забелязах е, че не мога да си подкарам нещо статистиката на DreamHost, но по тоя въпрос ще се отнеса към съпорта им. Тамън ще видя и по този параграф как стоят нещата. Оправяло се с една редакция на .htaccess, описана в wiki-то им
И като цяло съм доволен – заслужават си 180-те (90-те, които платих аз.. (hi Цветан! )) лева.
Интересна седмица се заформя
Тъй де, тя се заформи вече. Работа, работа, работа, работа и пак работа. Покрай това изстествах духа и тялото си – направих една “смяна” 40 часа, след това няколко часа хър-мър в кревата наляво-надясно, станах сутринта и пак почвам една такава. Интересното в случая е, че изобщо не се чувствам изморен. Явно наистина биологичния часовник на човека е настроен за повече от 24 часа денонощие
Като оставиме това настрана за последните дни намерих ново любимо ястие – “порция месо и картофи” от близката дюнерджийница… за 3.50лв. 400 грама месо и картофи, с които спокойно се наяждаш. Пък ако имаш на разположение някаква притурка от хляб или някаква друга “гарнитура” може и за 2 яденета да има, но е малко вероятно, защото на вкус е страхотно и не може да спреш да го ядеш
Това засега… след тази ‘смяна’ ще пиша как върви изследването на човешката издръжливост
Петък 13:30 … последни минути на работа. Подписвам заповедда за напускане, последни думи и тръгвам към Централна гара. Качвам се на трамвая и внимателно почвам да си пресмятам времето и да се боря с лакомото ми аз, по въпроса дали да мина през McDonalds, за да си взема нещо или не… Успявам да го преборя, тъй като по груби сметки може и да не успея да стигна до гарата до 3:15, когато имах среща с баце Иржи.
Естествено грубите ми сметки изобщо не бяха точни … стигнах близо 40 минути по-рано … В този момент лакомото ми аз (което от тук натам, за по-кратко, ще го наричам Прасчо), започна да ми натяква: “А можеше и да минеш и да вземеш нещо за ядене, нали!”. След няколко псувни по адрес на Прасчо влязох в гарата и останах като гръмнат… “Баси! Толкова хора не бях виждал на тая гара!!!”. Беше по-пълно от … не знам какво… гъчканица беше . Видях, че няма място по пейките и излязох отвън, и седнах на стълбите под часовника. Пратих смс на Иван, че е лудница, при което получавам инструкция за закупуване на моментално закупуване на билети .
Върнах се вътре и веднага на малките каси… минах изключително бързо. Естествено нормално, защото имаше само 2-3 души преди мен, докато на другите каси беше някаква лудница. Взех билети, естествено с места и отново зачаках отвън. Иван дойде към 15:40, защото градския транспорт от своя страна са педерасти, заедно с такситата и зачакахме на таблото да напишат къде ще се композира нашия влак. Седим си, чакаме си, седим си, чакаме си … става :50… още никаква информация.. в този момент сме в положение “Бах мама му”, заедно с цялата останала гара.
В един момент започват по звуко-съобщителната-система(или както му се вика на това) да казват кой влак къде е и виждаме как цялата гара се юрва към пероните…
След бързо бутане, ръгане, настъпване, на което биха цъкали с език играчите от отборите по американски футбол, се добираме до перона и започваме да си търсим местата. Тук 12-ти вагон, там 12-ти вагон…. хоп целия влак прехождаме и стигаме до вагона. Мушкаме се бързо вътре, тъй като е 15:58 и очакваме всеки момент влака да потегли, а вътре…. ах вътре… Вътре трябваше или да си микроб, за да се провреш или някакъв супермен, за да избуташ хората, които трескаво се гъцкаха по коридорите. Добре че местата ни бяха във 2-рото купе, а не някъде по средата, защото имаше реален шанс да се стигне до сцена от “Кървав спорт Х”.
В крайна сметка се настанихме и чакахме влака да тръгне. След има-няма 2 минути идват някакви старци със запазени места в нашето купе и набързо гонят ‘натрапниците’ (въпреки, че ги познавахме, ама … съдба). За жалост 2-те досадни бабички от Берковица си останаха … настаниха се всички и започнахме да чакаме, да тръгне влака.
Естествено през това време разпознавам единия старец, който живееше до преди няколко години до нас. Той пък не ме разпознава… явно деменцията си казва думата
Ще пропусна повечето детайли тъй като са толкова много, че трудно се помнят, но ще спомена един, който направо ме разби от смях:
…
- Абе той всяка сутрин пие кафе при леля Ваца!
- Леля Ваца?
- Да бе, на чашите пишело леля Ваца и то па да вземе да се окаже, че това било lavAzza
…
И така нататък цели 4 часа старчески хумор, който на моменти “ти къса диафрагмата и слизаш на Септември(гара), за да ти присадят нова”.
В крайна сметка пристигнахме в Монтана с около час закъснение, но все пак час, който мина бързо По този повод – ако путъвате в купе пълно със стари хора и има поне 2-ма дядовци, не съжалявайте, купона е гарантиран
