Петък 13:30 … последни минути на работа. Подписвам заповедда за напускане, последни думи и тръгвам към Централна гара. Качвам се на трамвая и внимателно почвам да си пресмятам времето и да се боря с лакомото ми аз, по въпроса дали да мина през McDonalds, за да си взема нещо или не… Успявам да го преборя, тъй като по груби сметки може и да не успея да стигна до гарата до 3:15, когато имах среща с баце Иржи. 

Естествено грубите ми сметки изобщо не бяха точни … стигнах близо 40 минути по-рано … В този момент лакомото ми аз (което от тук натам, за по-кратко, ще го наричам Прасчо), започна да ми натяква: “А можеше и да минеш и да вземеш нещо за ядене, нали!”. След няколко псувни по адрес на Прасчо влязох в гарата и останах като гръмнат… “Баси! Толкова хора не бях виждал на тая гара!!!”. Беше по-пълно от … не знам какво… гъчканица беше 🙂 . Видях, че няма място по пейките и излязох отвън, и седнах на стълбите под часовника. Пратих смс на Иван, че е лудница, при което получавам инструкция за закупуване на моментално закупуване на билети :).

Върнах се вътре и веднага на малките каси… минах изключително бързо. Естествено нормално, защото имаше само 2-3 души преди мен, докато на другите каси беше някаква лудница. Взех билети, естествено с места и отново зачаках отвън. Иван дойде към 15:40, защото градския транспорт от своя страна са лоши хора, заедно с такситата 🙂 и зачакахме на таблото да напишат къде ще се композира нашия влак. Седим си, чакаме си, седим си, чакаме си … става :50… още никаква информация.. в този момент сме в положение “Бах мама му”, заедно с цялата останала гара. 

В един момент започват по звуко-съобщителната-система(или както му се вика на това) да казват кой влак къде е и виждаме как цялата гара се юрва към пероните… 

След бързо бутане, ръгане, настъпване, на което биха цъкали с език играчите от отборите по американски футбол, се добираме до перона и започваме да си търсим местата. Тук 12-ти вагон, там 12-ти вагон…. хоп целия влак прехождаме и стигаме до вагона. Мушкаме се бързо вътре, тъй като е 15:58 и очакваме всеки момент влака да потегли, а вътре…. ах вътре… Вътре трябваше или да си микроб, за да се провреш или някакъв супермен, за да избуташ хората, които трескаво се гъцкаха по коридорите. Добре че местата ни бяха във 2-рото купе, а не някъде по средата, защото имаше реален шанс да се стигне до сцена от “Кървав спорт Х”. 

В крайна сметка се настанихме и чакахме влака да тръгне. След има-няма 2 минути идват някакви старци със запазени места в нашето купе и набързо гонят ‘натрапниците’ (въпреки, че ги познавахме, ама … съдба). За жалост 2-те досадни бабички от Берковица си останаха … настаниха се всички и започнахме да чакаме, да тръгне влака. 

Естествено през това време разпознавам единия старец, който живееше до преди няколко години до нас. Той пък не ме разпознава… явно деменцията си казва думата 😀

Ще пропусна повечето детайли тъй като са толкова много, че трудно се помнят, но ще спомена един, който направо ме разби от смях:

 …
– Абе той всяка сутрин пие кафе при леля Ваца!
– Леля Ваца?
– Да бе, на чашите пишело леля Ваца и то па да вземе да се окаже, че това било lavAzza
…

И така нататък цели 4 часа старчески хумор, който на моменти “ти къса диафрагмата и слизаш на Септември(гара), за да ти присадят нова”.

В крайна сметка пристигнахме в Монтана с около час закъснение, но все пак час, който мина бързо 🙂 По този повод – ако путъвате в купе пълно със стари хора и има поне 2-ма дядовци, не съжалявайте, купона е гарантиран 😀