Когато бях дете, някъде на 5-6 години, кучето на един съсед ме ухапа, докато си играех с него. Не беше нещо сериозно, просто одраскване, но за детския ми ум това беше ужасно преживяване.
След инцидента развих огромен страх от кучета. Бягах от тях и се криех вкъщи или в двора на някой съсед. Ако беше куче на приятел, оставах нащрек и ако кучето помръднеше дори съвсем леко, хуквах към друга стая или някое място, където не може да ме достигне.
Докато растях, стоях далеч от кучета, но с времето започнах постепенно да свиквам с тях. Първото куче, от което не избягах с писъци, беше кучето на братовчедите ми – Рошава колия на име Клара.
Клара в цялото си великолепие 🙂
Тя беше просто най-доброто куче. Собствениците ѝ я бяха обучили много добре и тя беше много спокойно куче, стига да не броим гръмотевичните бури. Страшно се боеше от гръмотевици и трябваше да я държим здраво и да затваряме вратите, иначе щеше да хукне и да се опита да се скрие някъде далеч от бурята.
Прекараните лета в селото и гостуванията ѝ от време на време наистина помогнаха да намалее страхът ми от кучета и общото безпокойство около тях.
Тук, в България, все още има много скитащи безстопанствени кучета, които понякога могат да представляват заплаха, тъй като глутниците лесно достигат 5-10+ кучета. Това винаги ме е плашило и ме е карало да се тревожа, когато вървя из тъмното и чуя случаен лай зад гърба си.
С времето разбрах, че кучетата не са чак толкова страшни, и се научих да различавам агресивните кучета от дружелюбните, които просто искат да си играят.
Миналия уикенд се гордях със себе си.
През последните няколко месеца забелязвахме едно бездомно куче, което се върти около вилата. Отначало доста се страхувах от това някакво непознато куче да обикаля около нас. След няколко посещения забелязах, че не е чак толкова страшно 🙂 Идваше, поглеждаше ни и си тръгваше.
Събрах малко смелост, като в крайна сметка успях да я събера цялата, купих консерва храна и застанах навън с храната в пластмасова купичка, като викам кучето да дойде и да хапне хубаво.
Смешно е, но кучето изглеждаше по-уплашено от мен, отколкото аз от него. След няколко повиквания и една моя крачка назад то дойде до импровизираната купа и започна да яде.
Победа! 🙂
Беше и забавно да го гледам в огледалата на колата как тича след нас, докато си тръгвахме от вилата.
Майката на Ради дори го кръсти Мечо.
– Купата вече е моя!